Хората зад идеите
Доналд Дейвис
Доналд Дейвис търси по-бърз обмен с компютри, използвани от много хора. Неговите пакети позволяват кратките заявки да споделят линиите с по-дълги съобщения и стават част от езика и практиката на компютърните мрежи.

Малките пакети срещу голямото чакане
Компютърът може да бъде бърз, а човекът пред терминала пак да чака. За Доналд Дейвис този проблем става важен през 1960-те години в британската National Physical Laboratory, NPL. Машините вече се споделят между потребители, но връзките до тях не са създадени за такъв обмен. Една кратка заявка трябва да стигне до компютъра и отговорът да се върне навреме. Ако комуникацията забавя всичко, мощността на машината сама не решава задачата.
Дейвис познава този свят отвътре. В NPL работи по Pilot ACE и използва компютъра за симулации на движение. Ранният достъп до големи машини често означава определено време за работа или предаване на перфокарти и ленти на оператор. Постепенно терминалът отваря друга възможност: човекът да обменя съобщения с компютъра, докато работи. За тази промяна трябва да се промени и начинът, по който данните стигат до машината.
Обикновената телефонна връзка запазва канал за разговарящите. Компютърният обмен има различен ритъм: кратко предаване, пауза за обработка, ново предаване. Резервираният през цялото време канал може да стои празен. Друг познат подход съхранява и препраща цели съобщения. Но ако дългото съобщение заеме линията, кратката заявка зад него трябва да чака. Дейвис насочва предложението си към разрязването на тези неравни товари на малки части със стандартен размер.
Той ги нарича пакети. Към данните се добавя служебна информация, по която малки компютри могат да ги отправят към следващото място. Една обща линия вече може последователно да пренася части от различни съобщения. Краткият обмен получава възможност да се вмести между частите на дългия. Разделянето добавя работа по адресиране и подреждане, но дава повече свобода при използването на същата комуникационна връзка.
Дейвис разработва предложението независимо от ранните изследвания на Пол Баран в САЩ. При него отправната точка са взаимодействието с компютри и цената на комуникацията, докато при Баран водеща е устойчивостта след разрушаване. Сродни средства се оказват полезни за различни нужди. След като представя идеите си през 1965–1966 г., Дейвис научава за американската работа. Сходството не заличава отделния път, по който британският екип стига до пакетите.
NPL не изгражда веднага националната услуга, за която предложението би могло да послужи. Екипът прави по-малка експериментална мрежа на своята територия. Mark I използва един компютър Honeywell DDP-516 като пакетен превключвател и е в експлоатация до 1970 г. Работата включва колеги като Роджър Скантълбъри и Кийт Бартлет. Така замисълът преминава от текст към система, в която могат да се изпитват обменът и правилата между различните части. Мрежата свързва ресурси и терминали в самата лаборатория, така че идеите могат да бъдат проверени в ограничен мащаб, преди да се предлага по-голяма услуга.
През 1967 г. Скантълбъри представя работата на NPL на американска конференция, където се обсъжда и бъдещият ARPANET. Британският термин „пакет“ и идеи за мрежовия дизайн влизат в този по-широк разговор. Дейвис не е самотен автор на целия интернет. Неговото решение е по-конкретно и затова лесно се вижда: вместо линията да чака един потребител или едно дълго съобщение, малките адресирани части позволяват много обмен да споделя същия път.
Как една мрежа подрежда тези малки части, без потребителят да трябва да следи всяка от тях? Как различните компютри споделят общи линии и правила, докато пакетите се движат по отделни пътища, а получателят трябва да възстанови съобщението?
Виж въпроса зад интернет →Източници за историята
Цялата история е в книгата
В „100 изобретения“ ще откриеш какъв проблем е стоял пред тези хора, как е дошла идеята и какво се е променило след нея.
Научи за излизането на книгата



